Клада

Домът ми е изгаснало огнище
след жертвоприношение на любовта,
в отломките под пепелта му вижте -
ехти на вещицата сам плача.
А хорските очи, със свойта злоба,
разнасят на сълзите пепелта
и с прашните си стъпки, както могат
оставят рани по листа.
Душите мрачни, влажни, сиви -
тъмници на човешка добрина,
сковават дланите им във пестници,
жадни да ударят на мига.
Нима човек такъв се ражда -
изгаснал огън, без борба?
Не! Всеки огъня подклажда,
докато не го застрелят във гърба.
И сетне се превръщаме в най-черни
не хора, а от слама плашила,
докато не пламне огънят отново
от грешна, влюбена ръка.

21.07.2015 г.
С.