Съпругът ми (#1)

Събрахме се отново след три години, откакто се бяхме разделили вече веднъж. Намерихме се в нов етап от животите ни, които доброволно се сляха в един, болен от злокачествена любов.

Емил.

Името му е най-точното отражение на неговата същност – хармоничен във всяко отношение, разбиращ и …мил.

Запознахме се в университета и оттогава сме приятели. Станахме гаджета много след това. Два пъти. Вторият път беше фатален.

Емил не обича да говори много, но пък казва нещата на място и в правилния момент. Така преди седем години поиска ръката ми, докато се опитваше да ме извади от езерото Ариана, в което прекатурихме лодката си и се озовахме във водата в опита си да имитираме сцената от „Титаник“. „Ще ми дадеш ли ръката си?“, каза ми той съвсем подгизнал, но пък доволен, че вече се е измъкнал от тинестото езеро. И двамата знаехме какво ме пита. Имах ли избор? Не. Дадох му ръката си, той ме изтегли на брега и половин година след това се оженихме.

Винаги е бил до мен. Аз винаги съм вярвала, че ще бъдем заедно до последните ни дни. Той обичаше да се шегува с името ми. Когато беше по-млад казваше: „Ех, Вера, Вера, ти и твойта изкривена вяра…“ И отново беше на място. Верите ми никога не са били по утвърден стандарт. Например, той вярваше в щастието и силата му да променя живота ни, аз вярвах в нещата, които ни правят щастливи и в това, че същите тези неща могат да ни отнемат щастието. Вярвах, че не щастието променя живота ни, а нещата които ни го носят и взимат.

Когато излезе първият ми роман, Емил каза: „Вера, това си ти! Това най-накрая си ти!“ Откакто се знам, пиша. Разкази, есета, дори имам няколко опита за новели. Колкото повече пишех, толкова повече откази от издателства получавах. Упоритостта ми беше право пропорционална на неуспеха. Знаех, че трябва да продължавам, докато не се получи, но цялото ми същество се противеше на това и искаше да сложи край.

Забременях.

Не беше планирано, но не беше и нежелано. Аз вече прескачах трийсетте години и на двамата ни беше ясно, че по-подходящ момент за това няма да има. В този период нещо в мен се отключи и започнах да пиша още по-усилено. Към края на бременността ми книгата беше завършена, а няколко месеца след това получих и предложение за издаването й. Историята беше любовна и това наистина бях аз. Някои от критиците се изказаха за нея с любезното „посредствен дебют“, но продажбите й говореха друго.

Всичко това и Емил ми вдъхна кураж и много скоро започнах втори роман. Синът ни вече се беше появил и работата върху книгата обаче почти не вървеше. Докато се занимавах с него, развивах на ум сюжетната линия – отново любовна. Докато той спеше, аз чистех, перях и правех всичко, което можете да се сетите, но не и да пиша. След две години го приеха в ясла, а аз вече бях готова мисловно и с най-малките детайли по историята ми, които чакаха да бъдат излети в ръкописа.

Същото издателство ми предложи договор и когато втората ми книга стана факт, аз бях вече сред разпознаваемите автори със собствен стил и ревностни читатели. Синът ни вече беше на четири и всеки път, когато по телевизията даваха интервю с мен, той отиваше до екрана и го докосваше сякаш да се увери, че не съм се клонирала. Какво ли щеше да бъде учудването му ако някой от тези пъти подадях главата си от телевизора и кажех: „Хаа, хванах ли те!“ Тогава Емил казваше: „Ела, тати, тази мама тук можеш да я прегърнеш. Онази е само за гледане.“ Такъв си беше Емил – вечно практичен и разумен. Аз бях по мечтаенето и емоциите.

Когато разбрахме, че е болен от рак, синът ни беше вече на пет. Успяхме да му обясним какво се случва, макар че аз все още не мога да осъзная какво всъщност се случи. Ракът беше като любовта ни – злокачествен. Емил до последно беше съпругът, който всяка жена заслужава. За три месеца се изкриви, прегърби, не се хранеше и виждах как гасне с всеки изминал ден. Лекарите казаха, че няма смисъл да се лекува. По-добре да си бъде вкъщи, при семейството си.

Емил почина преди две години, а с него изгаснах и аз.