Пътуването (#5)

След като вече имах подкрепата на сина ми, първото нещо, което трябваше да направя беше да се уверя, че Силвия ще бъде с него постоянно по време на отсъствието ми, разбира се, „без да му ходи по петите“, и че приятелите, с които беше на море също ще го наглеждат от време на време, без да му доставят повече въшки.

Второто беше да проверя как се стига до проклетия остров.

Остров Донуса (#4)

 Вечерта, когато Макс ми каза, че иска да му помогна да ме направи щастлива, аз осъзнах, че той е нещастен заради мен. Аз бях човека, който му отнемаше щастието. Той тъгуваше още за баща си, но това, че плачех тайно от него, не му беше опората, която исках да му дам. Разбрах, че двамата трябва да бъдем щастливи поотделно, за да бъдем щастливи и заедно.

Аз (#3)

Когато съм се родила, нашите още не са знаели как да ме кръстят. Майка ми се казвала Любов и предложила на баща ми да ме кръстят Надежда. Той обаче веднага направил асоциация с омразната си, а след като поотраснах – омразна на мен, леля Надка и категорично наложил вето на това име. И така решили да съм Вяра. 

Макс (#2)

Синът ми днес е на седем и всеки ден за него е нов и различен. Помни баща си и вече не ме пита кога ще се прибере. Все повече започва да прилича на него. Казва се Павел, но откакто е на три сам се представя на всички като Макс. Мисля, че си го открадна от едно бездомно куче, което децата от квартала хранеха тогава, понеже не можеше все още да произнася добре името си. И до ден днешен изворът на желанието му за смяна на името за мен остава загадка. С Емил решихме да не му се противим и също започнахме да го наричаме така.