Най-голямото
предизвикателство през лятото е да вдигнеш температура. Ако ти се случи през
зимата, излизаш на студа, за да хванеш и пневмония, и до два-три дни си
приключил. Лятото обаче… трябва да живееш с това. Като човек, за който
най-екстремното нещо напоследък е да отиде пеша до магазина, реших да пробвам.
28 август 2017
26 юни 2017
#Когато
Когато ми липсваш,
когато не спя,
когато не плача,
а само мълча,
когато е тихо
и тиха стоя,
и мъничко още
ще полетя от ръба,
тогава те имам
единствено пак,
но себе си нямам.
Да бъда? Но как?
Откакто те няма,
аз нямам това,
дето му викат
"живей за мига".
Търпение искам
да нося сама
(откакто те няма)
живота в ръка.
Но мъничко още.
Аз тиха стоя
и чакам те нощем
при мен във съня.
13.06.2017 г.
С.
когато не спя,
когато не плача,
а само мълча,
когато е тихо
и тиха стоя,
и мъничко още
ще полетя от ръба,
тогава те имам
единствено пак,
но себе си нямам.
Да бъда? Но как?
Откакто те няма,
аз нямам това,
дето му викат
"живей за мига".
Търпение искам
да нося сама
(откакто те няма)
живота в ръка.
Но мъничко още.
Аз тиха стоя
и чакам те нощем
при мен във съня.
13.06.2017 г.
С.
14 април 2017
Приличаш ми на дом
Приличаш ми на дом,
в който искам да се връщам.
Очите ти - заслон
на топлина. Обгръщам
с небето си
оградата на твоя двор.
Не виждаш ли, че ще вали
и ще настане мор?
На бурята в сърцето
оградата й соча.
Не намеря ли врата -
ще я прескоча.
14.04.2017 г.
С.
в който искам да се връщам.
Очите ти - заслон
на топлина. Обгръщам
с небето си
оградата на твоя двор.
Не виждаш ли, че ще вали
и ще настане мор?
На бурята в сърцето
оградата й соча.
Не намеря ли врата -
ще я прескоча.
14.04.2017 г.
С.
18 февруари 2017
Не и днес
Седи във кухнята прегърбен,
настъпен от една прашинка.
А някога ме носил сам -
паметта му пуснала е бримка.
Чете си вестника и е подпрял
на стола два бастуна.
Те и двата са медал -
на живота повредена струна.
И плюнчи пръста, преобръща,
от буквите очите му мъждукат.
Той някъде назад се връща,
а епилогът на вратата чука.
Баба ми му се усмихва сладко
и маха му със нейния финес.
При нея ще отиде. Още малко,
но не и днес, но не и днес.
18.02.2017 г.
С.
настъпен от една прашинка.
А някога ме носил сам -
паметта му пуснала е бримка.
Чете си вестника и е подпрял
на стола два бастуна.
Те и двата са медал -
на живота повредена струна.
И плюнчи пръста, преобръща,
от буквите очите му мъждукат.
Той някъде назад се връща,
а епилогът на вратата чука.
Баба ми му се усмихва сладко
и маха му със нейния финес.
При нея ще отиде. Още малко,
но не и днес, но не и днес.
18.02.2017 г.
С.
Абонамент за:
Публикации (Atom)