понеделник, 28 август 2017 г.

Трябва да си пич

Най-голямото предизвикателство през лятото е да вдигнеш температура. Ако ти се случи през зимата, излизаш на студа, за да хванеш и пневмония, и до два-три дни си приключил. Лятото обаче… трябва да живееш с това. Като човек, за който най-екстремното нещо напоследък е да отиде пеша до магазина, реших да пробвам.
Взех я тая температура и си я лепнах на челото. Ама не от оная посредствената 39.9, дето те смачква за една вечер и (ако си жив) на следващия ден си кукуряк, ами от тая ниската 37.3, която като нивото на река Дунав ту се покачва, ту спада, и не знаеш откъде ще ти дойде. Затова най-важното нещо е подготовката. А моята хич я нямаше.
Тръгвам към аптеката. В съседния блок е. Овъргаляна в мокри кърпи, с прискърбие отмятам одеалото и пускам клетите си крака на пода. Усещам прилив на енергия. Не. Стъпила съм в легена с вода, в която по-рано топих кърпите. Тялото ми се разтриса като японски остров преди цунами. Излизам от легена. Сега най-важното е да не се пребия на теракота в коридора, но няма страшно – още на втората крачка ходилата ми са изсъхнали и от тях се носи едва доловима пара като от повърхността на езеро рано сутрин. Ако изсипете чаша вода върху нагорещен котлон, ефектът ще е същият. Но както и да е. Оставам с клина, който не се е разделял с мен вече второ денонощие, слагам си чиста тениска, нахлупвам разбира се и слънчевите очила и излизам. Щото може да си болен, ама само ти трябва да го знаеш и винаги трябва да си пич. Нищо, че като излезеш на улицата, бездомните кучета подвиват опашка и се отдалечават от теб на заден ход с прибрани до тила уши.
По пътя виждам плод-зеленчука и се сещам да взема лимони. Сокът им е хубав, разбит с мед и вода. Избирам четири, които най-малко приличат на мен в момента, и подавам парите на магазинерката. Тя ги взима и като се обръщам се прекръства. Мисли си, че не я виждам, но тя не знае, че всеки приличащ на ухапан от черна вдовица човек има супер сили. Моите са да виждам в отражението на прозорците на излизане от магазин. Не се сърдя. Всяка молитва ще ми е от помощ.
Не помня как, но стигам до аптеката. Най-якото нещо като ходиш болен в аптека е, че е много вероятно настроението да ти се покачи драстично от успокоението, че не само ти си на смъртно легло. Та довлякла съм си немощния задник в учреждението и съм го подпряла много близо до касата. Старая се да не пипам нищо с останалите части от тялото си, но съм в готовност да хвана в случай на изпадане дроба на кашлящата до мен баба, която определено не е чувала за лично пространство. Пред лицето ми едно бебе, подпряло главичка на рамото на майка си, ме гледа с ей такива очи, а от нослето му тече ей такъв цветен сопол. В следващия момент се изкихва юнашката и цялото гореописано се разтича върху ми. Майката грижливо му потупва гръбчето и вади носна кърпичка, за да забърше личицето му, подава разсеяно една и на мен. „Миличък, виж какво направи на леличката“, казва и с нещо като виновен поглед се обръща в моя посока. Поемам кърпичката, но сълзите ми не са от умиление. „На какичката. Виж какво направи на какичката…“, тихо промълвявам и забърсвам останалия от лицето си цвят.
Идва и моят ред. Поръчвам парацетамолни прахчета, както абитуриенти поръчват шампанско. Удрям десет лева на тезгяха и в последния момент решавам, че трябва да изляза на ниво от цялата история – взимам си и един балсам за устни – с череши, блясък и всичките му луксове. Така де – ти може и да си болен, но другите не трябва да знаят. Трябва да си пич.
На излизане от аптеката вдишвам августовския въздух, който на фона на моята скала ми се струва прохладен и свеж. Най-накрая усещам някаква лекота. В следващия момент се осъзнавам и разбирам, че съм припаднала. Като пич. Търкаляйки се по стълбите пред аптеката обаче не съм изпуснала торбичката с лимони. Сякаш са олимпийския огън. Сега те си почиват до мен. Наоколо има разпилени лекарства като конфети на странно парти, а главата ми е подпряна на коляното на съседа от горния етаж, който не спира да пуши. И сега цигарата му виси, залепнала на долната устна, а очите му са разтревожени. Всеки път имам усещането, че нарочно ме засича сутрин на асансьора, за да се отърка в мен. Сега обаче аз се отърквам в него и изобщо не ми пука. Просто искам някой да ме прегърне.

25.08.17 г.
С.

Няма коментари:

Публикуване на коментар