неделя, 5 ноември 2017 г.

Юристът vs. палачинките

Откакто се събрахме с милото, той отговаря за неделните палачинки. С радост му делегирах това занятие и докато не започне да го възприема като пробационна мярка, ще се излежавам всяка неделя. Тази обаче, милото е нещо настинал и изобщо не изглежда като да разбира свойството и значението на постъпките си. Та, затова аз се заемам със задачата.

неделя, 29 октомври 2017 г.

Вълк

Кой си? Откъде ли идваш?
Със разчорлен от кого перчем?
Единак си - ясно! С лапата раздираш
на луната тлъстия корем
и виеш... Накъде отиваш?
Дали си струваш? Май че си ранен.
Позволи ми да погледна! Не? Умираш?
Уж си вълк, а си сломен.
Май не ставаш за обичане?
Към теб не искаш да вървя
и се зъбиш. Ала аз не те обичам.
Аз просто те боготворя.

29.10.17 г.
С.

понеделник, 28 август 2017 г.

Трябва да си пич

Най-голямото предизвикателство през лятото е да вдигнеш температура. Ако ти се случи през зимата, излизаш на студа, за да хванеш и пневмония, и до два-три дни си приключил. Лятото обаче… трябва да живееш с това. Като човек, за който най-екстремното нещо напоследък е да отиде пеша до магазина, реших да пробвам.

понеделник, 26 юни 2017 г.

#Когато

Когато ми липсваш,
когато не спя,
когато не плача,
а само мълча,
когато е тихо
и тиха стоя,
и мъничко още
ще полетя от ръба,
тогава те имам
единствено пак,
но себе си нямам.
Да бъда? Но как?
Откакто те няма,
аз нямам това,
дето му викат
"живей за мига".
Търпение искам
да нося сама
(откакто те няма)
живота в ръка.
Но мъничко още.
Аз тиха стоя
и чакам те нощем
при мен във съня.

13.06.2017 г.
С.

петък, 14 април 2017 г.

Приличаш ми на дом

Приличаш ми на дом,
в който искам да се връщам.
Очите ти - заслон
на топлина. Обгръщам
с небето си
оградата на твоя двор.
Не виждаш ли, че ще вали
и ще настане мор?
На бурята в сърцето
оградата й соча.
Не намеря ли врата -
ще я прескоча.

14.04.2017 г.
С.

събота, 18 февруари 2017 г.

Не и днес

Седи във кухнята прегърбен,
настъпен от една прашинка.
А някога ме носил сам -
паметта му пуснала е бримка.

Чете си вестника и е подпрял
на стола два бастуна.
Те и двата са медал -
на живота повредена струна.

И плюнчи пръста, преобръща,
от буквите очите му мъждукат.
Той някъде назад се връща,
а епилогът на вратата чука.

Баба ми му се усмихва сладко
и маха му със нейния финес.
При нея ще отиде. Още малко,
но не и днес, но не и днес.

18.02.2017 г.
С.