Въпросителна

Пиша с молив върху пясъка,

в очите ми е някак празнично.

Стъпките ще заличи ли вятъра?

Да се усмихвам е ли непорядъчно?

Спри се, вятърко, за да избършеш -

по бузите сълзи се стичат,

повей ми с въздуха набърже -

във дробовете ми термити тичат.

Излей дъжда си върху пясъка,

в сърцето ми прехвърчат небосклони.

Чист ли е във тебе блясъка?

Капка слънцето защо отрони?

Спри се, вятърко, за да ми кажеш

има ли глаголи във Вселената.

Проклетнико, кого ще лъжеш? -

Всичко е статично на арената!

20.12.09г.
С.

Darren Hayes - Insatiable (превод)

По улицата лунна светлина пълзи -
прогонва лятната горещина;
звук от стъпки някъде звучи,
животът ми - мираж във мараня.
Храмът ни е изграден на улицата лунна,
сред балдахини правиме любов.
Сладостта обгръща ме благоуханна
и кожата ми оцветява ароматът нов.
Докосвам те едва, а сърцето ми избухва.
Единственото - да те задържа - не рухва!

Светлината лунна по кожата ти си играе,
една целувка ме потапя в твойта сладост.
Заспивам в теб, нощта не хае
и няма думи - само истина и радост.
Движим се нагоре и надолу заедно,
вдишваме, издишваме без нито звук;
телата ни се реят тъй безпаметно,
краката пода не докосват - повей, пух ...
Никой като мен не те познава,
никой не познава твоя свят,
силата ми днес ме обладава -
в твоите ръце е моят бряг.

Не заспиваме, за да държим ръцете си.
Целуваме се и говорим, да сме себе си.
Мечтаем заедно и чувства ме изпълват,
дори когато стая двамата делим.
Не затваряме очи - делата ни не свършват,
щом всичко изречеме, можем да заспим.

Приглуши светлините и дрехите свали,
всичко в мене до възбуда литна,
всяка капка чувство с мен вкуси,
нека ти покажа любовта си ненаситна!

ОПРАВДАНА ЛЮБОВ

Наля си чаша вино и съзря
пречупената в него светлина -
кръвта във нея се отрони -
тъга на плачещата самота.

Погледна плахо той навън - разбра,
че няма да се прибере любящата жена.
Вплете пръсти в своите коси -
как успя така да я рани?

Искаше със нея да живее,
във прегръдките й да се слее,
да дари я с трепет и блага,
вечно да са той и тя!

.....

Запознаха се на кръстопът -
родителите им живяха в своя кът,
в почернелите мечти, в забравените си души,
потънали във нищета, посивели в простота.

Баща му я хареса във тълпата
сред безличните моми,
веднага пожела я със цената
за сина му тя да изгори.

Позволи си да я избере,
както в миналите векове -
без да опознае нейната тъга,
откри красивата душа.

.....

Тя бе плод на чиста хубост,
открита във сърцето си до лудост,
затворена пред другите - уви -
разгадала множество съдби.

Скърбеше по предишната любов,
разочарована във свойта ярост,
изгуби вяра на света суров,
закле се чак до свойта старост.

Не желаеше тя друг да види
във страх от дебнещата самота,
изплашена до болка от години,
таеше се във свойта пъстрота.

.....

Той пък бе мечтата нейна -
снажен момък, леко спретнат,
щом погледна го, лицето грейна,
ала гласовете пак й шепнат:

„Ще обикнеш го във този ден,
утре ще го видиш запленен
от твойта хубост, красота,
ще изгуби в себе си ума.

А сетне щастието ще си тръгне,
отново самота ще те прегърне,
ненадейно ще изчезне тя -
за миг явилата се добрина"

.....

Той съзря я във дома си,
мигом от страха си се отърси,
че не ще намери хубава жена,
не единствено със външна красота.

Поиска той баща си да прегърне,
с благодарността да го обгърне,
но загуби съвестта си - пожела
да целуне нейната ръка.

Постара се тя да скрие
изписаната на лицето й тъга,
невярата, че ще открие
в бъдеще несметна тишина.

.....

Така започна отначало -
не успяха те да слеят се във цяло,
в красотата своя да се вгледат,
от топлината в миг да трепнат.

Той повярва, тя пък - не,
че приближават бъдещите светове.
Той пречупи се пред светлината,
тя изгасна под дъгата.

Плахо се опита да я заговори
и в ума му почна да се бори
разум, трепет с любовта,
че разкрил е нейната тъга.

.....

„Здравей, принцесо - той прошепна. -
Къде се кри до днес?
Изглеждаш толкоз достолепна,
нека бъде моя чест!„

Властно със прегръдки я обгърна
и погали нейната коса,
тя със ласки го обгърна,
подари му своята душа.

„В погледа чета аз честност,
ще ти вярвам за това!„ -
мигом тя забрави свойта ревност,
раздели се със скръбта.

.....

На мига откри се да сияе,
обикна неговата добрина,
разбра, че днес, което чувства
няма да й донесе вина.

Подари му свойта нежност
и обгърна го с усмивка -
накрая да изпита капка свежест -
с мекия си поглед го извика.

„Повярвай в мен - не искам злоба
отново да разкъса моята душа,
да отвлече ме в мрак тегоба -
да се разделят треперещите ни сърца!"

.....

„Не позволявай на тревогата да те завлича
и във тебе тъй нахално да наднича -
покажи й, че над тебе сила бди
и не ще може никой да те нарани!"

Каза й спокойно тези си слова,
сетне мило се усмихна и я хвана за ръка. -
„Повярвай и във мене ти -
ще пазя те, дорде затворя аз очи!"

После тъмнината ги обгърна,
а те се сгушиха във нея,
забравиха за миналите си съдби,
не повярваха, че някой ще ги раздели.

.....

И така живяха с мисълта,
че вечно ще са той и тя...
Ала се събудиха на сутринта
и над тях надвисна тя -

черната прокоба им отне детето,
родено в мъки, поради което
майката разкъса си сърцето,
а бащата утешаваше небето...

Вече сили в него нямаше,
ден и нощ тя се давеше,
в душите им посърна любовта -
измести се от глупост и вина.

.....

Милост в погледите нямаше,
искрено плачът им мразеше
всички споделени мигове,
превърнали се днес във митове.

Загърбиха се в своето легло,
превърнаха живота в колело
от страх, неволи и раздели,
изстинали във зимата постели...

Оправдаха своята любов
с омраза към света жесток -
две чувства толкоз святи,
свободни да рушат, богати...

.....

До смърт от болка изтерзани,
последно сбогом си пророниха в тъга,
че не загърбиха те стари рани
и отново ги подгони празнота.

„Прости за мойта слабост - той прошепна,
обърна се във себе си и трепна, -
че не устоях на болката във онзи ден
и намразих те, от яростта сломен."

„За прошка ти недей да молиш -
отвърна тя със нотка ледна -
а най иди, за да попросиш
от Господа за щедрост бедна!"

.....

Погром настъпи в милата съдба
и веч не ще са той и тя!
За малкото си чедо ще тъгуват
и нивга няма да пируват!

Огънят дали се потуши от любовта
или излишно се подкладе от страстта,
омразата дали попречи -
началото не ще понечи!

Днес и двамата се взират
през прозорец към една върба,
те за нея там умират,
обречени завинаги във самота...


23.12.07 г.
Я-л

Evanescence – Breathe No More (превод)

Дълго в огледалото се взирах,

а душата ми – от другата страна.

Падат късове от мен и се разбиват –

твърде остри да ги събера,

малки, за да значат,

твърде много да ги побера.

Поех си въздух и опитах

да попия огледалната душа.

„Отново инатиш се да отпиеш

и лъжеш – болна съм била(?)”

Ще проумееш като оздравея.

Зная разликата и сега! –

В огледалото е само сянка

и безсилно днес те питам:

„Във коя от нас е любовта?”

Сега кървя и дишам, 

докато не спра ...

Градушка

С дъжда лика ти днес отмивам
и дебна тоз момент - забрава...
През сЪлзи в мрака си се взирам.
През сЪлзи - смях - кому прощава?

Във клоунска вечност тишината търся -
сред звездите, пръснати чорапогащно.
Балон с ненавист в мен се пръсна.
Преди да съм посята - повяхнах маломощно.

А днес не бе ни вчера, нито утре.
Луната слънчева не ще е
и мойто вчера цял живот ще бъде (!)
във лунно затъмнение ...

Светкавица и гръм. Градушка.
Мирис на барут във тягостната нощ,
стенание във тишина, димяща пушка ...
"С жалейката ми ме венчай, Любов!"

Разговор с огъня

Шепа пръст слънцето засланя,
тревата плаче в своята роса;
самотна клонка в огъня догаря –
говори си със пламъка в смъртта:

„Пречупих се и паднах от дървото –
почиваше си върху мен врабче.
От трясъка се стресна и горкото
политна с разтуптяно сърчице.

Изплаших го! Избяга! И самотно
лежах във гниещи листа.
Дойде човек и чак охотно
прибра ме в своята кола.

Ден и нощ врабчето чувах –
чуруликаше из цялата гора.
Изплаших го! Не се сбогувах!
Натежа на крехката снага.

Сега в прегръдката със теб умирам,
догарям в росната трева.
Гората – в мъка. Плач – не спира.
Живот без птици няма тя!”

Пропука пламъка : „Не бой се! Ето,
аз живея! Теглиш ме със огнения ми хомот.
Смисъл има във това, с което
заплащаме със собствения си живот!”

24.08.09г.
С.

L'agonie

Надигам чашата със спомени -
тъй жадно искам да преглътна -
милилитри от неволите отровени,
във гроба си накрая да се вмъкна.

От студа там тялото изтръпва,
болката сковава очните дъна,
ръката пред смъртта потрепва,
образът превръща се във мараня.

Ковчегът е покрит с гниещи листа,
острието на страданието - силно впито.
Заклинанието тегне с черна грозота:
"Сърцето бие и когато е разбито!"

29.07.09г.
С.

http://www.vbox7.com/play:fd5dcc34

James Blunt - Tears and Rain (превод)

От душата искам да се отрека,

защото кожата ми е за смяна.

Лъжите от дълбоко ме изгарят,

студа избрах пред тъмната премяна.

Иска ми се силно да крещя,

но знам ..., че смисъл няма.

В болката - утеха търся,

надалеч днес искам да избягам.

Неприятностите настрана държа,

лицето като Грей преобразявам.

Какво говорят? - Всичко чувам! -

Сълзи и дъжд - не думи! Негодувам!

Мислите ми - зад заключена врата,

задържам спомените във дланта си.

Миналото помогни да разбера,

добро ли зло да приближим,

душата - за спасение що проси -

погинала от страх, да възкресим!

Самота ли?

Стените - мухлясали. Празна е стаята.

Но "Довиждане" в мене не виждай,

в очите изгрели са двете звезди,

в тишината през мрака прииждам.

Не прегръщаш ме като вятъра,

а разпиляваш непълни надежди.

Мечтите живяли са някога

във кълбото нечепкани прежди.

Кръвта ми изхрачена се съсирва.

Колабират нескопосано вените.

Двайсет грама с дъха си отиват.

"Самота ли?" - Не питай смирените!

30.05.2009г.

Бл-д 

Букет от изсъхнали рози

Изблъскаха думите в лятната утрин
сапунен балон от разбито сърце.
Закъснели, забравени - гласовете на струните -
отекнаха зимно в неполято небе.

Сълзите на птиците все надолу се стичат
и прегръщат изгорели цветя.
В онзи букет от изсъхнали рози
бодлите тъй жадно ще търсят дъжда.

Издъхна и слънцето във ръцете на облака,
надвесил студено зловеща снага.
Живееше, да изчезне във нощите болката -
задомила се кукувича нелепа муха.

Огънят кротко в жарта ще си тлее,
ще дарява светлика със хрян.
Живее - тъй, както той си умее -
знае - умира винаги в плам.

23.05.09г.
С.

Лунапарк

Навън - виенско колело,
а вътре - блъскащи колички,
клоун във смешно облекло,
прокъсано от купидонови стрелички.

Навън - отново пълен маскарад,
а вътре - детско влакче -
натоварено със хорска смрад -
локомотивът ще заплаче.

Навън - кипяща слънчевата светлина,
а вътре - лъв със сведен поглед -
заключена под шатрата съдба
чества с писък на живота обред.

4.04.08г.
Бл-д

Безлюбовна

До болка от неволя пак сломена
и от вярата си чак обезверена,
бродя сред тръстика във безпътие
към алогично-тленното безсмъртие.

Нечовечна, нетрагична, безрезервна
ключа за лампата изгубих аз
и във безвремието светлината дневна
дебнех там, в дванайсетия час.

От безрадост във смеха си отегчена,
дори и клоуните надминах с грехота,
безлюбовна и завинаги вглъбена
във камъка ще търся мекота.

11-04-2008г

Дори в страданието смисъл няма...

Засрамена и опетнена,
отново във дома си се прибирам,
но нямам дом, а само бреме -
с несполука там във нощите се взирам.

Омерзена, прашна, с угризение,
се лутам в безглаголната вселена
и няма слънце във това презрение,
а само тъмнината там е сътворена.

Погрозняла и изпита от тъгата,
че дори в страданието смисъл няма,
но не от мъка почерняла е дъгата,
а от гняв - не го е никой срама.

10-04-2008г

Стряха

Стряхата с мир приюти
тъй сетната птица -
изгнила като таван, без греди,
самотна като непозната вдовица.
Така опозна злочеста душа -
построила във воденица гнездо,
отмивано от нова и нова вода,
загубила корен, листа и стебло.
Вътре във себе си се пречупила,
задушавала се в праха от брашно;
всеки ден търсила, но изгубила,
да издълбае любовта със длето.
Така двете с мир заживяха
и повярва пак стряхата в тази звездица,
но опозна я и вече разбра -
ще бъде тя
поредната прелетна птица...

'08 Бл-д

Кулинарно

Многострадална там открих те -
във мълчание, във твоя блян;
пожелах да те запазя - овкусих те,
разнебитих своя свят с таран.

В кулинарните си мисли не забравих
да добавя капчица любов.
Сол, пипер - далеч оставих -
до стария тиган, че огън нов

тук - във твоето огнище се разпалва
и примамва с мека топлина.
Нов живот - за нов докладва,
дегустирам размразена добрина.

'08 Бл-д

Тук ли си или не си?

Дали си тук или сънувам?
Не са очите дълбини,
но в тях поредно се изгубвам.
Тук ли си или не си ?

С полъх аромат приижда –
подбужда нови страхове.
Тук ли си? Не виждам!
Мираж си ти едва ли не.

Чувам как клепачи се отварят,
усещам поглед, но къде
в пространството се той разтваря,
както захар във кафе?

Дали си тук или сънувам?
Притискаш ме към тялото си ти,
в прегръдките безмълвно аз потъвам.
Тук ли си или не си?

20.01.09г.
С.