Запратила сърцето си в простора

"Не виждате? Сложете си очите."
Камелия Кондова

Запратила сърцето си в простора,
то връща се при мене - бумеранг -
напоено със усмивките на хора,
откраднали съня ми. Точно как
намърдали са се във празната глава
не знам. В очите корабче пълзи.
Не, няма как да е от тая
любов, която може да лети.
От слънчогледите съм по-слънчасала.
Невъзможно е това да бъде тя.
Цялата ми Мара втасала,
сега цветя да късам, да броя...
"Обича ме" или пък "не"
не е по-важно
от това да пращам своите сърца,
какво като във тях е прашно...

"Грешиш, ми казват, ще размине."
"Лъжете се, само ми горчите."
Това от ляво няма да изстине.
"Не виждате! Сложете си очите!"

30.06.2016 г.
С.

"С любов: твоя"

Има хора, бедни, такива -
изгубени във свойта суета -
искат да ми потрошат молива.
Можела ли съм без тях да продължа (!?)
Ей, хора, вие сте "били"
и страницата с вас е изгоряла.
Ще пиша и след сто луни (!)
върху повърхността им бяла.
Но днешната луна не е за вас
и загледана без цензура в прибоя,
наблизо някъде дочувам джаз
и подписвам се "С любов" и "Твоя".

29.06.2016 г.
С.

Виновна

Виновна съм, че пия все на екс
от чашата ти пълна с лято.
Виновна съм, че без предтекст
вярвам в любовта, която
не ти се връща. Все така
виновна съм, че има време,
в което вечер някога боли.
Виновна съм - била съм спомен
и сълза във нечии очи.
Виновна съм, че край оградата отглеждам
коприва, плет и всякакви бодли,
че обичам да се влюбвам безнадеждно.
Виновна съм и винаги ще съм такава,
                                             но прости!

27.06.2016 г.
С.

Далеч от себе си

Ароматът на липа понякога ми липсва. Това понякога е всъщност твърде често.

Усещам го точно, преди да се появиш и изчезва, сякаш си го прибрал в джоба си на тръгване.

А как обичам този аромат, когато вали, когато улиците са мокри и дъждът е измил въздуха така, сякаш да остане само той, всъщност само ти…

Коя съм аз?

"Коя съм аз?" - заклещени до болка
между слепоочията думите стоят.
Защо е важно? Знае ли се колко
струвам, за да си откупя думичката "смърт".
Не искам да умирам, не ща и да живея вечно,
притрябвали са ми неземните блага,
но искам, чувствам, че ми е потребно
със думи да търгувам. До кога така
все "болка"- та със строфи ще заменям
и от речника като скъперник ще пестя?
За "щастие"- то май ще се събира вечно...
И "самота" си имам. Нека да платя (!)
със нея - бих си взела мъничко "добро",
остане ли ми нещо, ще го дам за "лято".
Но има думи, изографисани с перо
и не за продан са "обичам", "прошка" и когато
някой се опитва тях да продаде,
под веждите ми се събира жлъч безкрайна.
"Не са за всеки! Вий сте зверове!"
Понякога не псувам - моя малка тайна.
Коя съм аз, полага ли ми се мирó...
Често със череши май преяждам.
Тежа ли на кантара, колкото "добро",
коя съм - чак на себе си досаждам.

14.06.2016 г.
С.

Кафявите очи

Кафявите очи били най-топли.
Аз казвам, че във тях не може да не завали.
Кафявите очи събират бури безподобни,
в тях можеш да изгубиш най-светлите си дни.

Кафявите очи се срещат ежедневно,
но различни са те всеки ден -
дълбоки са, когато им е гневно,
и режат като с нож, когато са във плен.

Кафявите очи - два крехки кехлибара,
събрали във цвета си целия живот -
тревичките, небето, ада, също рая -
в едничка дума, в думата любов.

13.06.2016 г.
С.

Как да продължа...

Когато тъмно е и тихо е,
във булеварден полумрак
уж прибирам се, ала оставам
като незаминал и пустеещ влак.
Тежки колелата не помръдват,
скърца вятърът през незатворени врати,
стоя на пътя, търся спомен
как да продължа, но ти
всички карти с теб отнесе,
а коловозите, покрити с прах,
мълчат като листа на есен -
примирени във един умиращ свят.
И вече няма унес - само самота,
безмълвен булевард с най-тихите очи.
Да тръгна, ала как да продължа
нанякъде? Започна да вали.

11.06.2016 г.
С.

Всички имаме два живота

Разказът е представен на 29.02.2016 г. във формата "Пощенска кутия за приказки" от Людмила Сланева по темата "Извънредни новини".

Имам няколко въпроса към вас.

Задъхвали ли сте се някога?

Напоследък ми се случва твърде често. Навсякъде. Когато изкачвам стълбите още преди четвъртия етаж, на пътеката във фитнеса, докато наблюдавам бицепсите на колегата, неуместно покрити с ръкавите на ризата му. Реших, че е февруарска пролетна умора. Когато усетих, че се задъхвам и в съня си, вече знаех, че трябва да отида на лекар. Всичките ми роднини имаха високо кръвно, аз бях с ниско. Освен че съм изтърсака в семейството, това означаваше, че нещо със сърцето ми вероятно не беше наред.

Всяка вечер...

Всяка вечер „Стига!“

Сутрин казвам „Продължавай!“

„Отказала ли съм се?!“ някак

риторично прозвучава…

Мразя евтини брътвежи,

рециклираните Ви души.

Боклуци сте, невежи!

Животът е да сте „били“ и

не със скръб на гроба Ви да плачат -

да се радват, че сте били тук,

но без ценности прокажен

е денят, нощта Ви,

бедни сте…

уви.

Мразя жалката Ви проза,

лъскавите Ви лъжи.

Въпросът Ви не може да се скрие.

„Кой направи те такава?“

„Вие, може би.“

07.06.2016 г.

С.

В понеделник

В понеделник ми се плаче,

ще пропуша и пропия,

а как ми се умира, даже

трудно е да скрия.

Телефонът неуморно лае -

побеснял от тишина.

Само ти не се обаждаш. Знае

и се сърди на това.

Не мога! Ще запаля!

Трябва или не,

не я поглеждам тая -

мойта съвест, ме кълне.

Да запаля, но е късно.

Вече някъде - гори.

Вляво е пожарът - точно

там, където си.

06.06.2016 г.

С.