събота, 11 юни 2016 г.

Всички имаме два живота

Разказът е представен на 29.02.2016 г. във формата "Пощенска кутия за приказки" от Людмила Сланева по темата "Извънредни новини".



Имам няколко въпроса към вас.

Задъхвали ли сте се някога?

Напоследък ми се случва твърде често. Навсякъде. Когато изкачвам стълбите още преди четвъртия етаж, на пътеката във фитнеса, докато наблюдавам бицепсите на колегата, неуместно покрити с ръкавите на ризата му. Реших, че е февруарска пролетна умора. Когато усетих, че се задъхвам и в съня си, вече знаех, че трябва да отида на лекар. Всичките ми роднини имаха високо кръвно, аз бях с ниско. Освен че съм изтърсака в семейството, това означаваше, че нещо със сърцето ми вероятно не беше наред.

„Сърцето ви е като на кенийски бегач на 200 метра“, увери ме доктора, „но за да изключим всички възможни варианти, свързани със симптомите ви, искам да пуснем още няколко изследвания“. Така в един февруарски ден отидох в болницата за контролен преглед на „болното“ ми сърце и се прибрах с рак на гърдата, всъщност на двете… абе в тях имаше толкова бучки, че приличаха на захарници. Имаше и множество разсейки в белия ми дроб. Чувствах се като спечелила от лотария, в която изобщо не съм участвала. Случи ми се същото като да изляза да изпия едно кафе и да се прибера мъртво пияна.

„Че кой в днешно време няма рак, бе докторе!“, беше първата ми реакция, но след прогнозата за оставащите ми три месеца светло бъдеще, реших смирено да изслушам вестителя на предречения ми край.

Първоначалният шок предизвика безмълвното ми прибиране у дома в час-пик, в който ако не засечеш или поне не напсуваш някой от останалите шофьори, все едно не си бил в задръстването и не се зачита висенето ти там. Най-правилната дума за състоянието ми беше „безтегловност“. Бях в безтегловност. Предметите минаваха покрай мен и аз се носех заедно с тях, без да имам контрол над тялото си. Успях да паркирам колата си непосредствено пред блока ми, под една тераса, така че никой паяк да не може да я вдигне. Откакто откриха наказателен паркинг в квартала, „паяците“ станаха повече от хлебарките и хвърчаха като трудолюбиви пчелички винаги с пълни кошници. Наподобяваха онази досадна реклама за бързи кредити: „Вдигаш една кола – 70 лв., вдигаш две коли – 140 лв., вдигаш колата на шефа …“ и т.н. Не, аз не подкрепям гаменското паркиране и тарикатлъците на дребно. Но след като се появиха паяците в квартала ми, установих, че в нито един от платените паркинги няма места за нови коли. Ако можех, щях да си паркирам колата в хола ми, повярвайте. Нямах друг избор, освен да я качвам на тротоара, в калните площи, наречени от общината „зелени“, или да я оставя на отговорно пазене на наказателния паркинг, докато глобите достигнат нейната себестойност. Млекарите изсипваха продукцията си на пътя, за да демонстрират своя протест. Шофьорите вероятно трябваше да започнем да палим колите си.

Мислех си, че по-лошо не може да стане, когато шокът ми внезапно се изостри. След като слязох от автомобила си, видях, че съседът е лепнал винетка на предното си стъкло. „Леулеее, я па тоа! Баровец!“, възкликнах си наум аз. Не знам за красотата, но сарказмът със сигурност спасява положението. Вече знаех към кого да се обърна, в случай, че здравната ми застраховка не успее да покрие разходите по лечението ми.

Вие имате ли рак?

Ако нищо, никъде не ви боли…, вероятно имате. Копелето се намества в тялото ви и се обажда, едва когато няма как да го изгоните от там. Не боли. Само изпитвате страх.

Бързата ми справка в интернет показа, че ако премахна рака от гърдите ми, има реални шансове да мина в следващото ниво. Пък и най-накрая щях да имам по-обоснована причина да си сложа импланти. Ракът в дробовете ми обаче, беше стената, която нямаше как да разбия.

Статистиката сочеше, че този вид рак предимно засяга мъжете. Това означавало значи, да си мъж. Ето защо да отваряш вратите пред дамите и да подаряваш цветя вече не са често срещани активности. Друго си е да имаш рак. Проучванията сочеха, че лечението единствено забавя развитието му, но реално с максимум до пет години.

Вие искате ли да знаете кога ще е последният ви ден?

Някои ще бъдат ексцентрични и ще кажат „да“. Останалите ви разбирам. А представете си и да знаете как точно ще умрете. Задушавайки се? Ако знаехте, че ще срещнете смъртта като се удавите, щяхте ли да влизате още в морето? Е, аз нямаше как да спра да дишам.

В онзи момент съжалих, че нямам шанса с инфаркта на чичо ми, който ядеше пилешките крилца единствено ако са с трътка. Друго си е инфарктът. „Бам!“ и край. Ракът те зашлевяваше с „Бам!“ и пробутваше леген, в който да повърнеш… Преди две години дарих косата си за направата на перука за онкоболна жена. Ако знаех, че правилото „Всичко се връща“ работи така… хм. Застрахованата ми срещу наводнения къща гореше.

Няколко дни обмислях как да представя на родителите си невероятната новина, че ще трябва да погребат единствената си дъщеря.

След няколко срещи със застрахователя, установих, че сумата по полицата ми ще покрие първите няколко седмици, в случай че започна лечение. След това бях сама. Само аз и приятелчето ми до живот. Докато децата решаваха задачи от висшата за мен математика, в която две плюс две правеше пет, при мен уравнението винаги излизаше равно на три. Тази ситуация ми помогна да избера трите пълноценни месеца със засилваща се тютюнджийска кашлица, примесена в края им и с кръв, пред възможните пет години, подхранвани с химиотерапия и повърнати вътрешности. По-трудно ми беше да взема решението да не казвам на родителите си какво се случва.

Вие бихте ли им казали?

Можете ли да гледате как някой друг умира? А можете ли да наблюдавате себе си как умирате? Мамка му, аз не мога!

Напуснах работа. Не можех да взема болничен, защото това означаваше да ме хоспитализират и да започна да лекувам нещо нелечимо с пари, които нямам. Изтеглих събралата се по здравната ми застраховка сума, отделих хиляда лева, които оставих под вазата на масата в кухнята ми, ей така, в случай на спешна нужда от погребение, и приготвих багажа си. Най трудно ми беше да си набавя необходимото количество кислородни бутилки. Очакваше се положението със задъхването да стане критично на моменти. Никой не ме предупреди, че няма да са моменти, а цели дни. Обадих се на баща си и му казах, че вестникът за който работя, ме праща на командировка за няколко месеца, за да наблюдавам ситуацията в Гърция. Майка ми готвеше в този момент и не можеше да поеме слушалката от него, преди да премина границата.

Известно е, че когато плуваш навътре в морето, трябва да си запазиш сили, за да се върнеш обратно на брега. Аз не знаех ще се върна ли. Едва сега разбрах мисълта „Всички имаме два живота. Вторият започва, когато осъзнаем, че имаме само един.“ Моят живот започна в началото на първия от трите месеца. Ще ми стигне ли времето да си простя за всички спестени думи, за страха ми да призная привличането си към моя най-добър приятел, подклаждан от съмнението, че той не изпитва същото и ще ме отхвърли. Ще ми стигне ли времето да се обикна така, сякаш никога, никого не съм лъгала, да се нагледам на чудесиите в човешката природа, да се надишам…

Заминах да се лекувам на Санторини с обилно количество пилешки крилца със все трътката, в очакване началото на лятото. Но до него има време.

А вие колко време имате?

Няма коментари:

Публикуване на коментар