ОПРАВДАНА ЛЮБОВ

Наля си чаша вино и съзря
пречупената в него светлина -
кръвта във нея се отрони -
тъга на плачещата самота.

Погледна плахо той навън - разбра,
че няма да се прибере любящата жена.
Вплете пръсти в своите коси -
как успя така да я рани?

Искаше със нея да живее,
във прегръдките й да се слее,
да дари я с трепет и блага,
вечно да са той и тя!

.....

Запознаха се на кръстопът -
родителите им живяха в своя кът,
в почернелите мечти, в забравените си души,
потънали във нищета, посивели в простота.

Баща му я хареса във тълпата
сред безличните моми,
веднага пожела я със цената
за сина му тя да изгори.

Позволи си да я избере,
както в миналите векове -
без да опознае нейната тъга,
откри красивата душа.

.....

Тя бе плод на чиста хубост,
открита във сърцето си до лудост,
затворена пред другите - уви -
разгадала множество съдби.

Скърбеше по предишната любов,
разочарована във свойта ярост,
изгуби вяра на света суров,
закле се чак до свойта старост.

Не желаеше тя друг да види
във страх от дебнещата самота,
изплашена до болка от години,
таеше се във свойта пъстрота.

.....

Той пък бе мечтата нейна -
снажен момък, леко спретнат,
щом погледна го, лицето грейна,
ала гласовете пак й шепнат:

„Ще обикнеш го във този ден,
утре ще го видиш запленен
от твойта хубост, красота,
ще изгуби в себе си ума.

А сетне щастието ще си тръгне,
отново самота ще те прегърне,
ненадейно ще изчезне тя -
за миг явилата се добрина"

.....

Той съзря я във дома си,
мигом от страха си се отърси,
че не ще намери хубава жена,
не единствено със външна красота.

Поиска той баща си да прегърне,
с благодарността да го обгърне,
но загуби съвестта си - пожела
да целуне нейната ръка.

Постара се тя да скрие
изписаната на лицето й тъга,
невярата, че ще открие
в бъдеще несметна тишина.

.....

Така започна отначало -
не успяха те да слеят се във цяло,
в красотата своя да се вгледат,
от топлината в миг да трепнат.

Той повярва, тя пък - не,
че приближават бъдещите светове.
Той пречупи се пред светлината,
тя изгасна под дъгата.

Плахо се опита да я заговори
и в ума му почна да се бори
разум, трепет с любовта,
че разкрил е нейната тъга.

.....

„Здравей, принцесо - той прошепна. -
Къде се кри до днес?
Изглеждаш толкоз достолепна,
нека бъде моя чест!„

Властно със прегръдки я обгърна
и погали нейната коса,
тя със ласки го обгърна,
подари му своята душа.

„В погледа чета аз честност,
ще ти вярвам за това!„ -
мигом тя забрави свойта ревност,
раздели се със скръбта.

.....

На мига откри се да сияе,
обикна неговата добрина,
разбра, че днес, което чувства
няма да й донесе вина.

Подари му свойта нежност
и обгърна го с усмивка -
накрая да изпита капка свежест -
с мекия си поглед го извика.

„Повярвай в мен - не искам злоба
отново да разкъса моята душа,
да отвлече ме в мрак тегоба -
да се разделят треперещите ни сърца!"

.....

„Не позволявай на тревогата да те завлича
и във тебе тъй нахално да наднича -
покажи й, че над тебе сила бди
и не ще може никой да те нарани!"

Каза й спокойно тези си слова,
сетне мило се усмихна и я хвана за ръка. -
„Повярвай и във мене ти -
ще пазя те, дорде затворя аз очи!"

После тъмнината ги обгърна,
а те се сгушиха във нея,
забравиха за миналите си съдби,
не повярваха, че някой ще ги раздели.

.....

И така живяха с мисълта,
че вечно ще са той и тя...
Ала се събудиха на сутринта
и над тях надвисна тя -

черната прокоба им отне детето,
родено в мъки, поради което
майката разкъса си сърцето,
а бащата утешаваше небето...

Вече сили в него нямаше,
ден и нощ тя се давеше,
в душите им посърна любовта -
измести се от глупост и вина.

.....

Милост в погледите нямаше,
искрено плачът им мразеше
всички споделени мигове,
превърнали се днес във митове.

Загърбиха се в своето легло,
превърнаха живота в колело
от страх, неволи и раздели,
изстинали във зимата постели...

Оправдаха своята любов
с омраза към света жесток -
две чувства толкоз святи,
свободни да рушат, богати...

.....

До смърт от болка изтерзани,
последно сбогом си пророниха в тъга,
че не загърбиха те стари рани
и отново ги подгони празнота.

„Прости за мойта слабост - той прошепна,
обърна се във себе си и трепна, -
че не устоях на болката във онзи ден
и намразих те, от яростта сломен."

„За прошка ти недей да молиш -
отвърна тя със нотка ледна -
а най иди, за да попросиш
от Господа за щедрост бедна!"

.....

Погром настъпи в милата съдба
и веч не ще са той и тя!
За малкото си чедо ще тъгуват
и нивга няма да пируват!

Огънят дали се потуши от любовта
или излишно се подкладе от страстта,
омразата дали попречи -
началото не ще понечи!

Днес и двамата се взират
през прозорец към една върба,
те за нея там умират,
обречени завинаги във самота...


23.12.07 г.
Я-л