четвъртък, 24 декември 2015 г.

Пътуването (#5)

След като вече имах подкрепата на сина ми, първото нещо, което трябваше да направя беше да се уверя, че Силвия ще бъде с него постоянно по време на отсъствието ми, разбира се, „без да му ходи по петите“, и че приятелите, с които беше на море също ще го наглеждат от време на време, без да му доставят повече въшки.
Второто беше да проверя как се стига до проклетия остров.

Самолет до Атина и след това ферибот от Пирея. Нищо учудващо. Взех самолетния билет, но като еднопосочен – ако все пак нещо се случеше вкъщи, докато си развявам фустата по Малките Циклади, и трябваше да се прибера по-рано от предвиденото, щеше да ми е по-лесно да си взема нов билет, отколкото да се опитвам да си променя датата на полета.
След това отворих сайта на фериботната компания. След час и петнайсет минути със самолета ме очакваха още седем часа с ферибота. За момент си помислих дали да не си избера друг остров, но реших, че след като е трудно, трябва да бъде и хубаво след това. Проблемът беше, че ми става лошо, когато пътувам с автобус, а на кораб не се бях качвала, от както бях малка, когато с мама и татко се разхождахме по Ропотамо и аз си изповръщах храната за три дни назад.
Купих билета и се помолих проблемите с вестибуларния ми апарат да са останали в миналото. Освен това със себе си щях да нося и малка аптечка, тъй като не бях установила има ли доктор на острова или не, в която сложих и хапчета за пътуване. Следователно всичко щеше да бъде наред.
Пътувах сутринта на следващия ден, а и правилата бяха „аз спирам много да го мисля“.
Следващата ми стъпка беше да избера къде ще отседна. Е, това беше най-лесният момент. От два хотела тип семейни, избрах по-близкия до плажа и им изпратих имейл на английски език, в който ги уведомявах кога пристигам и исках да ми отговорят имат ли възможност да се настаня при тях. Надявах се да го видят преди да им се изсипя на рецепцията с всичките си куфари.
Да. Оставаше единствено да си стегна багажа.
„Носете нещо за четене…“ последвах този съвет и напълних малкия си куфар само с книги. В големия беше всичко останало. Лаптопа ми остана в ръчния багаж.
Бях говорила с класната на Макс и този ден той не ходи на училище. Помагаше ми да си оправя багажа, а след това излязохме да се разходим.
Двамата живеем в Бояна. С баща му успяхме да купим къщата, след като излезе първата ми книга. До тогава аз нямах кой знае какъв принос в семейните финанси. Емил никога не се е оплаквал. Дори и в най-тежкия ни момент, когато компанията, в която работеше се оттегли от българския пазар и той остана без работа, а аз получавах най-категоричните откази за публикуване на разказите ми, той продължаваше да ми повтаря: „Пиши, не се отказвай! Само така ще се получи! Аз ще се погрижа за останалото.“ Тогава живеехме под наем в Надежда. Беше ужасно. Хлебарките бяха с размерите на малки мишки. А само като си помисля, че името на квартала е било първото предложение за мое име.
Емил никога не се отказваше. Той беше онзи играч, който се усмихва, когато някой върне пионката му в изходна позиция. Със своята упоритост успя да изгради компания, която след три години стана дъщерна на тази, която беше решила, че във времена на криза България не е най-доброто място за инвестиции. След смъртта му фирмата остана на мен и Макс, но аз не знаех как се управлява такова дружество и вместо това предложих половината от дяловете на чуждестранната компания-майка. Разбира се те веднага приеха и след като поеха управлението дейността на фирмата се удвои. Така съпругът ми се грижи за нас и до днес.
Докато се разхождахме из гората, Макс ме попита:
-          Мамо, а ние защо си нямаме куче?
Беше най-логичният въпрос в момента, на който аз нямах никаква представа как да отговоря. Също като баща си синът ни не говореше много, но говореше ли, беше на място.
-          Ще си вземем като се прибера! Искаш ли? – намигнах му аз, а той ми се усмихна отново, както онзи път в зоопарка.

На следващата сутрин Силвия дойде, за да го закара на училище. Преди да потеглят, Макс свали прозореца на колата от неговата страна и се провикна:
-          Играй по правилата, мамо! Все някак ще разбера, ако мамиш!
Изпратих му една въздушна целувка и изчаках пред къщата, докато колата напусне алеята ни. Прибрах се вътре и извиках такси.
Беше началото на май. Листата на дърветата вече не толкова плахо се показваха от удобните си легла и пъпките им багреха въздуха с аромата си. По пътя за летището таксиметровият шофьор се опита да ме заговори, но аз все още не бях готова да пропукам пашкула си и се направих, че не чувам въпроса му.
Замислих се дали не правя грешка. За първи път се разделяхме с Макс за толкова дълго време. Но вече бях тръгнала, нали. Животът не беше филм, в който спираш таксито и го караш да обърне в задръстването с репликата „Следвай тази кола!“. А и трябваше да играя честно.
Затова се усмихнах.

Вероятно на всички ви е правило впечатление как по летищата винаги има много хора, някои от които дори са налягали по пейките и спят. Е, на софийското летище не е точно така. Така е само на Централна гара.
Ако изключим останалите петнайсетина човека, които се оказаха за моя полет, терминалът беше празен. Макар и с толкова малко пасажери, почти всички си имахме другарче по седалка. А понеже при мен винаги работеше „Ако ще теглиш клечка, къса да е!“ и този път имах завидния късмет мястото ми да бъде до един добре охранен господин, който вече се беше настанил на средната седалка и ме помоли понеже му е трудно да става, ако не ми е проблем, да седна до пътеката. Мястото ми беше до прозореца, но щом пък му е трудно. Коя съм аз да му създавам още неудобства. Стюардесата ме попита има ли някакъв проблем, че не си сядам на мястото. Аз й обясних ситуацията, тя погледна към господина, който й се усмихна мазно и след това момичето ми предложи да се преместя, където пожелая.
Преместих се три седалки зад първоначалното ми място с идеята, че няма да чувам хрупането на чипса, който моето другарче по седалка си беше приготвило. Не бях достатъчно далеч. Освен предвидимото, от пространството пред мен се носеше цяла менажерия от звуци, за която сигурна съм, ако Макс беше тук, щеше да разпознае животното зад всеки един от тях безпогрешно.
За мое щастие, след като стюардесата ми услужи с тапи за уши, успях да се насладя на останалите 45 минути от полета необезпокоявана от мислите си „Това животно пък какво е?! Вероятно е изчезнал вид…“
Кацнахме в Атина. Времето беше слънчево и се усещаше като 20 градуса. Имах три часа до ферибота, но бях решила да не се мотая, а да отида направо на пристанището. Имаше няколко варианта за придвижване до там, но с двата ми куфара и ръчния багаж единственото приемливо предложение беше с такси. Щеше да отнеме около час и половина. Така щях да имам на разположение още толкова време, в което да седна в някое заведение наблизо и да гледам как заминават круизните кораби.
Планът ми беше такъв, докато не установих търпеливо, че малкият ми куфар няма да излезе на лентата с багаж. Вече бях взела големия си, но този с книгите не излизаше, а лентата вече спря да се върти. След едночасово чакане, от гишето ме увериха, че куфарът ми ще пристигне до три дни. В София го били натоварили на някакъв чартър за Италия. Как се беше случило още нямам обяснение. Та нашия полет беше единственият заминаващ – имам чувството за целия ден. Отново си казах, че не трябва много да го мисля, усмихнах се и им дадох адреса на хотела на остров Донуса, от който всъщност все още нямах отговор.
Може и да ме бяха забавили, но все още бях в играта.
Натоварих вече само единия си останал куфар в първото такси и се отправих към Пирея. Противно на представите ми, че от момента в който стъпя на гръцка територия, ще се потопя в един напълно различен свят, обстановката около мен не беше чак толкова различна. Като изключим повечето хора на терминала, което вероятно се обясняваше и с напредването на деня, таксито беше същото като нашите, а музиката от радиостанцията не предизвикваше нагон за чупене на чинии в пода, напротив – свиреше Кени Джи. Това ми напомни, че още не съм пила кафе.
Сутринта у дома не ми остана време. След това реших, че ще изпия едно, докато чакам на пристанището – първото ми гръцко кафе щеше да бъде на брега. Сега вече знаех, че и това няма да се случи, заради забавянето ми на атинското летище. Първата ми възможност за доза кафе оставаше ферибота. Отново се помолих несъвместимостта ми с корабите да си е останала там, на Ропотамо.
Когато пристигнах на Пирея, слънцето вече беше високо над хоризонта и осветяваше и най-малките детайли на ферибота, който вече ме чакаше. Когато видях мащабите му, се поуспокоих. Беше доста по-голям от корабчето, с което имах опит и стоеше стабилно върху водата, като останки от стара крепост. По палубата му се гонеха няколко деца. Крясъците и смехът им се чуваха ясно. Сетих се за Макс и погледнах часовника си. Скоро трябваше да свърши училище. Обходих още веднъж с поглед нещото, което щеше да ме закара до остров Донуса, поех си дълбоко въздух и се отправих натам.

Когато се качих, подадох билета си на едно усмихнато момиче, което след като го провери, ми го върна и ми подаде заедно с него брошура с разположението на местата и информация за местоположението на кафетериите и ресторанта на ферибота. Не след дълго се настаних и погледнах през прозореца. Отново поех дълбоко дъх. Все повече се приближавах към крайната дестинация.

Няма коментари:

Публикуване на коментар