Макс (#2)

Синът ми днес е на седем и всеки ден за него е нов и различен. Помни баща си и вече не ме пита кога ще се прибере. Все повече започва да прилича на него. Казва се Павел, но откакто е на три сам се представя на всички като Макс. Мисля, че си го открадна от едно бездомно куче, което децата от квартала хранеха тогава, понеже не можеше все още да произнася добре името си. И до ден днешен изворът на желанието му за смяна на името за мен остава загадка. С Емил решихме да не му се противим и също започнахме да го наричаме така.

Всеки път, когато Макс сменяше групата в детската градина или тръгваше на предучилищна, или последно, когато влезе в първи клас, можете да си представите объркването на учителките му, когато им обяснявах как се казва и защо трябва да го наричат с друго име. Той просто вече не се обръщаше на Павел. Беше безсмислено след него да крещиш: „Павле, не излизай на улицата!“, или „Павле, ела веднага тук!“. Но учителките му бързо привикваха, след като правеха по два-три грешни опита и виждаха, че няколко Павела се обръщат и идват при тях, но не и въпросният.

Макс е кротко дете. Ето защо не ми е ясно как вече успя да си счупи два пъти дясната ръка на две различни места и веднъж лявата. Вероятно всеки от вас се е питал детето му внимава ли изобщо като се движи в пространството или му е все тая дали ще го блъсне кола, влак или самолет. Ако си мислите, че не сме го научили да се оглежда като пресича, се бъркате. Емил винаги му говореше, когато го караше към детската градина: „Тати, сега спирам тук, защото сме на кръстовище.“, „Макс, виждаш ли този знак? Това е знак, който ти показва къде можеш да пресечеш.“ и любимото ми, което винаги ще си остане и мое лично правило: „Макс, ако има други хора, които пресичат, това не означава, че и ти можеш да пресечеш. Винаги гледай светофара!“

Да, хората бяха стадо и Макс имаше бащата, който успя да му покаже това. Не знам дали аз щях да намеря по-подходящ пример за четири-годишно дете, за да му обясня някои привички на обществото ни.

Освен че Емил беше по-находчивият от двама ни, беше и по-силният. Онези приказки, че мъжът бил главата, пък жената – умът, при нас не бяха приложими. Когато се разболя, аз не знаех какво да правя, а той веднага имаше план. Все едно го беше обмислял с години точно как ще се случи. Благодарение на силния му характер, който се проявява и при Макс, а не на снимките, които са из цялата къща, синът ни помни баща си усмихнат до последния му ден.