неделя, 29 ноември 2015 г.

Аз (#3)

Когато съм се родила, нашите още не са знаели как да ме кръстят. Майка ми се казвала Любов и предложила на баща ми да ме кръстят Надежда. Той обаче веднага направил асоциация с омразната си, а след като поотраснах – омразна на мен, леля Надка и категорично наложил вето на това име. И така решили да съм Вяра. 

Аналитичното мислене на баща ми обаче отново се обадило и той казал: „Абе като ще е Вяра защо не я кръстим на реката, която минаваше през нашето градче – Вера?“
Майка ми веднага се съгласила. Винаги, когато се обръщаше към мен по име в очите й се четеше техния роман. Когато бях малка, често исках да ми разказва историята на влюбването им вместо приказка вечер. Вече я знаех наизуст, но светулките в очите й, докато ми говореше за миналото, ме топлеха през цялата вечер.
Запознали се в Хановерш Мюнден[1], докато работели като нелегални имигранти. Виждали се най-често на брега на река Вера. Най-вероятно там са ме и заченали, но майка ми ми спести подробностите около случая. Когато забременяла, обмисляли около месец какво да правят. Не можели да се оженят в Германия, нали били нелегални. Не искали да ме правят и копеле, по онова време това си е било смъртен грях. Не било като да има какво толкова да му мислят и се върнали в България. Освен всичко, тук имало и две баби, които след сватбата, също с нетърпение ме чакали да се появя.
И ето ме мен – след 41 години, със седем-годишен син, който сам си избра името, без съпруг и без баби, които да ми помагат в отглеждането му.
Не се оплаквам. Просто се опитвам да обясня защо спрях да пиша.
След като излезе втората ми книга, реших да сменя темата за любовта, за да не доскучея на читателите ми, а и не исках да ме разпознават като автор само на любовни романчета. И въпреки, че неслучайно пишех за това – познавах любовта във всичките и форми и беше забавно да я преоткривам с писането си – реших да предизвикам изградения си вече стил и да сътворя нещо различно. Обаче не знаех какво. Около година бях в творческо затъмнение. След това Емил си тръгна. Завинаги.
Съвсем не знам последните две години къде са се дянали. Исках да бъда опора за сина ни, който трябваше да приеме, че татко му повече няма да се прибере вкъщи и затова плачех само в банята. Започнах да се къпя завидно често – сутрин и вечер, а понякога и по обяд. Ако беше прав дядо ми, че колкото по-често се къпем, толкова по тънка ставала кожата и губела защитната си сила, опитвайки се да надвие баба ми в старанието й да го накара да се къпе поне веднъж седмично, до сега трябваше да съм се превърнала в ходещ скелет.
Имах моменти, в които се събуждах припаднала до леглото, на пода в кухнята, или в гаража само защото не можех да си поемам въздух. Разбира се, тръгнах по лекари. Те нарекоха пристъпите ми паник атаки, но аз знаех, че наистина имам припадъци, понеже не мога да си поема въздух, а не само че си представям как се задушавам. Въпреки това си спомних, че като малка, след като умря котката ми, имах период, в който скърцах със зъби, докато спя. Но тогава нашите се грижеха за здравето ми и за мен понятието „паника“ беше само въпрос от конспекта за кандидат-студентските ми изпити по психология.
Така че, доверих се на докторите и започнах да приемам някакви медикаменти. Едновременно с това започнах и да спя повече. Това беше моментът, в който реших, че трябва да взема жена, която да ми помага в грижите за Макс. И така до днес, когато синът ми каза на вечеря:
-          Мамо, ще ми помогнеш ли да те направя щастлива?
За първи път от две години насам се разплаках пред него. Неудържимо и без да мисля за последствията. Какво можеше да се случи повече? Синът ми беше усетил моята слабост и сега, точно като баща си вярваше, че щастието променя живота ни.
Макс стана от стола си и дойде до мен.
-          Мамо, помисли си! – той направи кратка пауза, в която ме прегърна. – Нали ще си помислиш?
-          Разбира се, съкровище – отговорих му аз, докато подсмърчах шумно.
На следващия ден вече знаех какво трябва да направя.
Обадих се на Силвия – жената, която ми помагаше за Макс – казах й, че аз ще го взема от училище и я освободих за деня. Когато той ме видя, че аз го чакам пред училището, се усмихна, както първият път, когато бяхме в зоологическата градина и една от маймуните упорито парадираше със задните си части пред посетителите. Усмихнах се и аз. Той се затича към мен и с такава инерция ме прегърна, че трябваше да направя крачка назад, за да запазя равновесие.
Още не бяхме стигнали до колата, когато той ме попита:
-          Какво измисли, мамо? – в детския му глас имаше толкова много съчувствие.
-          Макс, ще се оправиш ли без мен за един месец?
Той дръпна ръката ми назад и двамата спряхме. Усетих как гласът ми се сви на кълбо в гърлото и не можех да издам нито звук. Клекнах до него, така че очите ми се изравниха с неговите. Все едно гледах Емил.
-          Мамо, искаш ли да играем? – аз кимнах, понеже все още не можех да говоря и виновно се усмихнах. – Добре. Играта се казва „Мама се усмихва“. Правилата са: ти спираш много да му мислиш и като на „Не се сърди човече“ само хвърляш заровете. Независимо какво показват те, се придвижваш напред. Ако някой от другите играчи плени пионката ти и я върне в изходна позиция, ти се усмихваш.
-          Но защо да се усмихвам, нали са ме върнали назад? – недоумявах аз.
-          Защото още си в играта бе, мамо – Макс поклати глава, раздразнен, че явно трябва да ми обяснява очевидното.
-          Може да кръстиш играта си „Усмихвай се човече“ и да я играеш и с други хора – прекъснах го аз.
-          Може… Играем ли?
-          Играем! – усмихнах му се и го погалих по главата.
Стигнахме до колата и когато закопчавах колана му, той каза, сякаш се е сетил за нещо съвсем незначително, но въпреки това е решил да ми сподели:
-          А относно единия месец… Ако Силвия обещае да не ми ходи постоянно по петите, си свободна да правиш, каквото си пожелаеш. Само трябва да се върнеш за празника за последния учебен ден. Това са правилата – и точно сякаш ми е казал нещо напълно безсмислено с учудване ме попита – Хайде, няма ли да тръгваме? Ще си изпусна детското.
Аз стоях мълчаливо до колата и с леко отворена уста се чудех кога е пораснало толкова това дете. Имаше хора, по-възрастни и от мен, които все още не бяха толкова разумни.
-          Обичам те, Макс! – казах му аз и го прегърнах.
-          И аз те обичам, мамо! А сега ще тръгваме ли вече?
На вечеря, след като изгледа детското си, му разказах за моя план за този един месец. Нито за миг не усетих в него опит да ме разубеди или съжаление, че ми е дал тази свобода. Накрая той каза:
-          Жалко, че не мога да дойда с теб – звучеше натъжен – защото знам, че ще е много весело там.




[1] Град в Германия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар